Иван Г. Илиев
ПЕСНИ ЗА СВЕТЛА
АЛБУМ РАЗНОЛИКА
ДУША
БЕЗ ТЕБЕ
Без тебе сякаш съм в пустиня,
от жажда падам поразен,
денят превръща се в година,
годината пък става ден.
Без теб съм като в океана,
на остров със пустинен бряг.
Без теб съм като под лавина,
затрупан с камъни и сняг.
Без теб съм като на луната,
без глътка въздух прикован,
с надежда гледам към земята,
но няма пътища натам.
Със тебе сякаш съм във рая,
от луда страст съм ослепен,
усещам как се сливам с тебе
и чувствам как гориш до мен.
БЛАГОДАРЯ
Благодаря, че ме извади
от пропастта, в която бях,
благодаря, че ме предпази
от някой непрощаем грях.
Без тебе бавно аз умирах
и непрекъснато кървях,
без теб надежда не съзирах,
а отчаяние и страх.
В годините, преди да те познавам,
живота си за други пропилях.
Душата си във стихове изливах,
а срещах неразбиране и смях.
И пътят ми най-труден
със тебе стана лесен,
така че искам прошка
сега със тази песен.
КАЗВАТ МИ
Казват ми: "Не се опъвай!"
Казват ми: "Не се бори!"
Казват ми: "Недей се лута,
а место си намери!"
Казват, но не възприемам,
"да улегна" като тях
според моите представи
е да се предам от страх!
Казвам им: "Което имам,
е отдавна остаряло."
Казвам им: "За вас е всичко,
но за мен - едва начало!"
Казвам им: "Не ми пречете!
Различавам се от вас."
Казвам: "Няма да ме спрете!",
ала вярвам ли си аз?
МОЯТ СТАР ПРИЯТЕЛ
Моят стар
приятел
мрази да се хвали,
във себе си затворен,
живее в собствен свят.
Избягва да се кара,
на никого не пречи,
с приятел като него
се чувстваш по-богат.
Можеш да го видиш
с дънковото яке,
с уокмен във ръката –
в рейса и пеша,
загадъчно усмихнат
и винаги замислен –
мечтател по природа
и рокер по душа.
Животът го издебва
с удари под кръста,
но той не се оплаква,
стоически търпи,
когато го споходи
нова неприятност,
ще стисне зъби само
и: "Карай да върви!"
мрази да се хвали,
във себе си затворен,
живее в собствен свят.
Избягва да се кара,
на никого не пречи,
с приятел като него
се чувстваш по-богат.
Можеш да го видиш
с дънковото яке,
с уокмен във ръката –
в рейса и пеша,
загадъчно усмихнат
и винаги замислен –
мечтател по природа
и рокер по душа.
Животът го издебва
с удари под кръста,
но той не се оплаква,
стоически търпи,
когато го споходи
нова неприятност,
ще стисне зъби само
и: "Карай да върви!"
БАЛАДА ЗА СПИСАРЕВСКИ
Небето над София тръпне във смутна тревога.
Над Витоша шумно мотори във мрака бръмчат.
Страната ни няколко пъти нагло делиха,
сега я наказват отново със бомби и смърт.
Бомби и смърт.
Но има герои, които безстрашно
очакват врага и се готвят с гърди да го спрат.
Но има летци устремени, които
готови са в битка със чест да умрат.
Показват се вече летящите крепости в мрака,
пикират надолу със своя ужасен товар,
но врязва се в тях безпощадно героят,
небето превръща се в жертвен олтар.
Жертвен олтар.
Но има герои, които безстрашно
очакват врага и се готвят с гърди да го спрат,
но има летци устремени, които
готови са в битка със чест да умрат.
ПРОФЕСОРЪТ
На
професор Иван Добрев
Семестри монотонно се редуват,
студентските редици се менят,
стените в Алма Матер потъмняват
и ректор нов достига до върхът.
Далеч от суети и от интриги,
сред купчини от книги обграден,
професорът нетленност сътворява
с перото си за утрешния ден.
Старият професор се надсмива
над житейски болки и несгоди,
отстрани скептично наблюдава
някои за слава как се борят.
Старият професор продължава
да дълбае бавно със длетото,
от зори на крак е и раздава
своите богатства неуморно.
Професорът нехае за облаги,
завистници със поглед го следят.
С години бюрократски изтезаван,
не спира той избрания си път.
студентските редици се менят,
стените в Алма Матер потъмняват
и ректор нов достига до върхът.
Далеч от суети и от интриги,
сред купчини от книги обграден,
професорът нетленност сътворява
с перото си за утрешния ден.
Старият професор се надсмива
над житейски болки и несгоди,
отстрани скептично наблюдава
някои за слава как се борят.
Старият професор продължава
да дълбае бавно със длетото,
от зори на крак е и раздава
своите богатства неуморно.
Професорът нехае за облаги,
завистници със поглед го следят.
С години бюрократски изтезаван,
не спира той избрания си път.
НЯМА ДА Е СЪЩОТО
След месеци пак ще се върна назад
да търся пристанище в родния град.
Ще дойдат хиени, надушили слава,
а Тя ще ми каже: "Прости за тогава..."
Ще мина пак през парка, където я прегръщах,
и може би ще спра, но няма да е същото...
Ще влезна пак във двора на старото училище
и ясно ще си спомня отминалите дни,
когато чупех с топката прозорците на къщите,
и пак ще стана малък, но няма да е същото...
Ще ида и ще седна небрежно до морето,
краката си ще сложа в солената вода,
вълните ще ме пръскат игриво по лицето,
отнасяйки далече събраната тъга ...
СЪЛЗИЦА ОТ РАДОСТ
Далече, далече от родния край,
далече на хиляди мили
съдбата захвърли ни като циклон –
да ходим недраги-немили.
Дойдохме да търсим щастлива съдба,
напускайки родния дом –
обграждат ни сиви и чужди лица,
обиди, гримаси, жаргон.
През летните месеци дъжд монотонен
в душите ни трудно заглъхва,
носталгия носи и вечни въпроси:
"Защо ли дотук се домъкнах?!"
През зимата вятърът вие свирепо
и хората с болка се питат:
"Ядем се от завист и как ще живеем
безпомощни и беззащитни?"
Но пролетно време край пътя щом видиш
разцъфнали вишневи клони,
затваряш очи и със мисли поемаш
далече към стария Пловдив.
Затваряш очи, неусетно забравяш
гнева и деня монотонен
и редом с потока от сълзи горчиви
сълзица от радост проронваш.
Сълзица от радост проронваш.
Депресия, лудост и нощи безсънни,
градушка безбройни дилеми.
Дали да се върнеш или да стоиш,
за своите щом си полезен?
Липсват ни китните тревненски къщи,
липсва ни гъстото мелнишко вино,
липсват ни рилските буки могъщи,
липсват родопските пъстри килими.
През летните месеци дъжд монотонен
в душите ни трудно заглъхва,
носталгия носи и вечни въпроси:
"Защо ли дотук се домъкнах?!"
През зимата вятърът вие свирепо
и белите роби се питат:
"Ядем се от завист и колко ли още
ще гледаме как ни подритват?"
далече на хиляди мили
съдбата захвърли ни като циклон –
да ходим недраги-немили.
Дойдохме да търсим щастлива съдба,
напускайки родния дом –
обграждат ни сиви и чужди лица,
обиди, гримаси, жаргон.
През летните месеци дъжд монотонен
в душите ни трудно заглъхва,
носталгия носи и вечни въпроси:
"Защо ли дотук се домъкнах?!"
През зимата вятърът вие свирепо
и хората с болка се питат:
"Ядем се от завист и как ще живеем
безпомощни и беззащитни?"
Но пролетно време край пътя щом видиш
разцъфнали вишневи клони,
затваряш очи и със мисли поемаш
далече към стария Пловдив.
Затваряш очи, неусетно забравяш
гнева и деня монотонен
и редом с потока от сълзи горчиви
сълзица от радост проронваш.
Сълзица от радост проронваш.
Депресия, лудост и нощи безсънни,
градушка безбройни дилеми.
Дали да се върнеш или да стоиш,
за своите щом си полезен?
Липсват ни китните тревненски къщи,
липсва ни гъстото мелнишко вино,
липсват ни рилските буки могъщи,
липсват родопските пъстри килими.
През летните месеци дъжд монотонен
в душите ни трудно заглъхва,
носталгия носи и вечни въпроси:
"Защо ли дотук се домъкнах?!"
През зимата вятърът вие свирепо
и белите роби се питат:
"Ядем се от завист и колко ли още
ще гледаме как ни подритват?"
АЛБУМ ВОДОПАД ОТ ЧУВСТВА
ПОСЛЕДНАТА МИ БИТКА
Томахавката изрових
и потеглих на война,
пръст паказах на съдбата,
тръгнах сам срещу света.
Обявих война на всички,
стъпках всякакъв хомот,
бунта превъзнесох в култ -
висша форма на живот.
Зная, че на този свят
дълго няма да остана,
затова живея бързо,
мъча се мига да хвана.
Но желая да се боря
чак до сетния си ден,
и в последната ми битка
шепа хора да са с мен.
След това ще съм в земята
неподвижен и студен,
ще се радват враговете,
някой ще скърби за мен.
Над главата ми ще пише:
"Вечно беше неразбран,
искаше да бъде някой,
и докрай остана сам."
и потеглих на война,
пръст паказах на съдбата,
тръгнах сам срещу света.
Обявих война на всички,
стъпках всякакъв хомот,
бунта превъзнесох в култ -
висша форма на живот.
Зная, че на този свят
дълго няма да остана,
затова живея бързо,
мъча се мига да хвана.
Но желая да се боря
чак до сетния си ден,
и в последната ми битка
шепа хора да са с мен.
След това ще съм в земята
неподвижен и студен,
ще се радват враговете,
някой ще скърби за мен.
Над главата ми ще пише:
"Вечно беше неразбран,
искаше да бъде някой,
и докрай остана сам."
ПО ИНЕРЦИЯ
От себе си напразно
се мъча да избягам,
към всичко недостъпно
ръцете си протягам.
Сърцето все ме тегли
към краища далечни,
навсякъде обаче
съм в плен на скука вечна.
Градовете подминавам,
по шосетата летя,
хоризонтите преследвам -
те са моята мечта.
По инерция се нося,
без да знам къде отивам,
и поискам ли да спра,
по инерция завивам.
се мъча да избягам,
към всичко недостъпно
ръцете си протягам.
Сърцето все ме тегли
към краища далечни,
навсякъде обаче
съм в плен на скука вечна.
Градовете подминавам,
по шосетата летя,
хоризонтите преследвам -
те са моята мечта.
По инерция се нося,
без да знам къде отивам,
и поискам ли да спра,
по инерция завивам.
(Светла Илиева)
Пътят бавно продължава
и до никъде не води,
няма лек за мойта жажда,
няма вятър във платната.
Трудно е да видиш
слънце във мъглата,
трудно се постига
най-голямата мечта.
Пътят бавно продължава
и до никъде не води,
няма лек за мойта жажда,
няма вятър във платната.
Трудно е да видиш
слънце във мъглата,
трудно се постига
най-голямата мечта.
И КОГАТО НЯМАМ СИЛА
От години все кървя,
но не спирам да вървя.
Път си правя със юмрук,
продължавам все напук.
Сто препятствия прескочих,
блъсках се във сто стени,
сто пъти на битка тръгвах
и загубих сто войни.
Днес се чувствам като Господ,
утре съм като парцал,
ту издитам се, ту падам,
днес съм черен, утре - бял.
Не стоя на колене,
нито пък превивам врат
и когато нямам сила,
продължавам със инат.
но не спирам да вървя.
Път си правя със юмрук,
продължавам все напук.
Сто препятствия прескочих,
блъсках се във сто стени,
сто пъти на битка тръгвах
и загубих сто войни.
Днес се чувствам като Господ,
утре съм като парцал,
ту издитам се, ту падам,
днес съм черен, утре - бял.
Не стоя на колене,
нито пък превивам врат
и когато нямам сила,
продължавам със инат.
ГОРДОСТ И ЗЛОБА
Съседът казваше за мене:
"Навярно ще умре от глад.
Морето не е до колене
и никой не е вечно млад."
Съвети "мъдри" пренебрегнах
и смело пътя си поех,
"житейски истини" потъпках,
пожънах слава и успех.
Със гордост и злоба безумно живях,
любов и омраза във рими възпях,
късмета си в трудни моменти изпитвах
и чуждото мнение често подритвах.
Към света закани сипех,
със глава стени руших,
силата ми намалява,
постепенно се смирих.
Ала още негодувам
срещу подлост и злина,
нощем тайничко сънувам,
че потеглям на война.
"Навярно ще умре от глад.
Морето не е до колене
и никой не е вечно млад."
Съвети "мъдри" пренебрегнах
и смело пътя си поех,
"житейски истини" потъпках,
пожънах слава и успех.
Със гордост и злоба безумно живях,
любов и омраза във рими възпях,
късмета си в трудни моменти изпитвах
и чуждото мнение често подритвах.
Към света закани сипех,
със глава стени руших,
силата ми намалява,
постепенно се смирих.
Ала още негодувам
срещу подлост и злина,
нощем тайничко сънувам,
че потеглям на война.
Мечтах да ида на луната,
мечтах света да покоря,
по стъпките на Марко Поло
мечтах на изток да вървя.
Със гордост и злоба безумно живях,
любов и омраза във рими възпях,
късмета си в трудни моменти изпитвах
и чуждото мнение често подритвах.
Достигнах края на Земята,
към друго още се домогвам
и сутрин щом очи отворя,
в гърдите ми изригва огън.
Със гордост и злоба безумно живях,
любов и омраза във рими възпях,
късмета си в трудни моменти изпитвах
и чуждото мнение често подритвах.
мечтах света да покоря,
по стъпките на Марко Поло
мечтах на изток да вървя.
Със гордост и злоба безумно живях,
любов и омраза във рими възпях,
късмета си в трудни моменти изпитвах
и чуждото мнение често подритвах.
Достигнах края на Земята,
към друго още се домогвам
и сутрин щом очи отворя,
в гърдите ми изригва огън.
Със гордост и злоба безумно живях,
любов и омраза във рими възпях,
късмета си в трудни моменти изпитвах
и чуждото мнение често подритвах.
ВОДОПАД ОТ ЧУВСТВА
Толкова години вярвах в любовта,
гоних я напразно, търсих я с ръка.
Понякога я стигах, но дърпах се опарен:
вълнуващо начало, а после – край банален.
От силни чувства водопад
изригва някъде във мен,
дали ще мога да простя
се питам всеки ден.
Животът е като река,
която търси своя път,
мечтая за покой напразно.
Толкова години в приятелството вярвах,
но някои "приятели" отдавна подминавам.
След толкова години безкористно отдаден,
наричам ги «познати» и чувствам се предаден.
СТРАХ МЕ Е ДА НЕ ИЗЧЕЗНЕШ
Страх ме е да не изчезнеш,
щом се появи зората.
Имам няколко душѝ
и за теб е най-добрата.
Имам няколко сърца,
най-доброто ще ти дам.
Моля те, не си отивай,
за да не остана сам.
Всяка нощ от студ треперя,
а със теб във пещ горя.
Имам няколко живота
и на теб ще ги даря.
Ако хвана с пръсти твоите длани,
мигом ще почувствам твоята магическа сила.
Щом целуна страстно твоите устни,
ще полетя, ще полетя.
Ако с длан обхвана твоето рамо,
в мене ще се влеят твоите нежност и огън.
Щом от теб получа цялата ти обич
и светът ще е мой.
Той ще е мой...
ПРИКАЗНА БОГИНЯ
(Превод на Jasmine от Джим Парк)
Маршали и поети се прекланят пред теб,
щом изправиш гордо глава.
И дори небето те поглежда в захлас,
божествен глас.
Ти - приказна богиня
с пелерина от кристал,
ти - цвете във градина,
перла на нощта.
Гласът ти носи радост и цъфтеж,
надежда носи, тръпка и копнеж.
Поспри за миг,
за миг поспри,
усмивка на всички дари.
Поспри за миг,
за миг поспри,
с вълшебството си ни озари.
щом изправиш гордо глава.
И дори небето те поглежда в захлас,
божествен глас.
Ти - приказна богиня
с пелерина от кристал,
ти - цвете във градина,
перла на нощта.
Гласът ти носи радост и цъфтеж,
надежда носи, тръпка и копнеж.
Поспри за миг,
за миг поспри,
усмивка на всички дари.
Поспри за миг,
за миг поспри,
с вълшебството си ни озари.
АЛБУМ КУРШУМ ИЛИ ВЪЖЕ
КОННИЦИ
Аз чувам нощем тропота на хиляди
копита,
сърцето ми е лудо и осъдено да скита.
Във вените ми бясно препускат молекули
също като конници, във вражи стан нахлули.
Конници, бясно препускащи конници
идват в съня ми, когато затворя очи.
Лудо се гонят, размаxвайки своите копия,
тръгват си сутрин със първите светли лъчи.
Застанал като в унес пред някоя картина,
назад се нося бързо във минали години.
До Аспарух на коня с хазарите се бия,
или със Крума Страшни от череп вино пия.
Конници, бясно препускащи конници
идват в съня ми, когато затворя очи.
Лудо се гонят, размахвайки своите копия,
тръгват си сутрин със първите светли лъчи.
Сутрин събужда ме тътенът глух от двубоите,
и във ушите ми ехо от битки кънти.
Носи със себе си спомен за славното минало,
буди в душата ми стари изтлели мечти.
сърцето ми е лудо и осъдено да скита.
Във вените ми бясно препускат молекули
също като конници, във вражи стан нахлули.
Конници, бясно препускащи конници
идват в съня ми, когато затворя очи.
Лудо се гонят, размаxвайки своите копия,
тръгват си сутрин със първите светли лъчи.
Застанал като в унес пред някоя картина,
назад се нося бързо във минали години.
До Аспарух на коня с хазарите се бия,
или със Крума Страшни от череп вино пия.
Конници, бясно препускащи конници
идват в съня ми, когато затворя очи.
Лудо се гонят, размахвайки своите копия,
тръгват си сутрин със първите светли лъчи.
Сутрин събужда ме тътенът глух от двубоите,
и във ушите ми ехо от битки кънти.
Носи със себе си спомен за славното минало,
буди в душата ми стари изтлели мечти.
КУРШУМ ИЛИ ВЪЖЕ
Хълмове и степ, вятър и мъгла,
вихрено препускам върху кон стрела.
Белите злодеи се боят от мен,
искат да ме видят най-накрая в плен.
Владеех гората, владеех степта,
отнеха ми всичко освен смелостта.
Сега ме преследват като вълк ранен,
животът ми в злато е
оценен.
Борих се с години във неравен бой,
жертвах всички сили за народа свой.
В битките погубих хиляди мъже,
всеки миг очаквам куршум или въже.
Владеех степта, владеех гората,
отнеха ми всичко освен свободата.
Сега ме преследват като вълк ранен,
животът ми в злато е
оценен.
КАПЧИЦА ЛЮБОВ
Може да е смешно и банално,
но ще се опитам да ти кажа
колко означаваш ти за мене -
колкото не мога да покажа!
Ти си извор на живота,
ти си моята вселена,
ти си чудо, пред което
гордостта ми бе сломена.
Капчица любов ми дай,
в океан ще я превърна,
злобата си ще удавя,
след това ще ти я върна.
МОЯТА ПРИСЪДА
За сляпата ми гордост,
за многото ми грешки
решила е съдбата
да страдам нечовешки.
Решила е чрез тебе,
наказан че ще бъда,
решила е да бъдеш
моята присъда.
За тебе да мечтая и да те сънувам,
вечно да те търся, след тебе да пътувам,
а ти да ме отбягваш и да ме презираш,
да не се обръщаш, даже да не спираш.
Душата ми те иска,
сърцето ми те мрази,
душата ми те гони,
сърцето ми те пази.
Нощите безсънни
не мога да забравя,
но искам пак да бъда
в твоите прегръдки.
Тайно се надявам да ми кажеш:
"Бъдещето още е пред нас,
много дълго мислих и накрая
знам, че в тебе влюбена съм аз".
за многото ми грешки
решила е съдбата
да страдам нечовешки.
Решила е чрез тебе,
наказан че ще бъда,
решила е да бъдеш
моята присъда.
За тебе да мечтая и да те сънувам,
вечно да те търся, след тебе да пътувам,
а ти да ме отбягваш и да ме презираш,
да не се обръщаш, даже да не спираш.
Душата ми те иска,
сърцето ми те мрази,
душата ми те гони,
сърцето ми те пази.
Нощите безсънни
не мога да забравя,
но искам пак да бъда
в твоите прегръдки.
Тайно се надявам да ми кажеш:
"Бъдещето още е пред нас,
много дълго мислих и накрая
знам, че в тебе влюбена съм аз".
ПУСТИНЕН МИРАЖ
Сред знойния дъх на арабска пустиня
войници запяват на български в хор.
Гласът им унило отеква зад хълма,
до тях се издига пилон с трикольор.
В очите им гордост геройска не свети,
по устните пясък и прах се лепят.
Пристигнаха лесни пари да спечелят,
но трима от тях неподвижни лежат.
Напрегнат, войникът на пост край реката
се взира във мрака и тръпне скован.
Отсреща прозорци враждебно присветват
и някой извиква: "Наемник презрян!"
И там зад пердетата хора се смеят,
а той се озърта за нов саботаж.
За него семейството, родната къща
превръщат се бавно в пустинен мираж.
войници запяват на български в хор.
Гласът им унило отеква зад хълма,
до тях се издига пилон с трикольор.
В очите им гордост геройска не свети,
по устните пясък и прах се лепят.
Пристигнаха лесни пари да спечелят,
но трима от тях неподвижни лежат.
Напрегнат, войникът на пост край реката
се взира във мрака и тръпне скован.
Отсреща прозорци враждебно присветват
и някой извиква: "Наемник презрян!"
И там зад пердетата хора се смеят,
а той се озърта за нов саботаж.
За него семейството, родната къща
превръщат се бавно в пустинен мираж.
ТЪРСЯ ТЕ
Търся те, без покой те търся аз,
но къде си ти? – питам звездите.
Търся те, без покой те търся аз,
но къде си ти? – питам вълните.
Мигащите звезди, стенещите вълни
викат те до зори. Ела при мен!
Заедно ще вървим, заедно ще летим.
Искам да си до мен за цял живот.
но къде си ти? – питам звездите.
Търся те, без покой те търся аз,
но къде си ти? – питам вълните.
Мигащите звезди, стенещите вълни
викат те до зори. Ела при мен!
Заедно ще вървим, заедно ще летим.
Искам да си до мен за цял живот.
КОПНЕЖ
Обичам да ходя по белия свят,
далечни земи да откривам.
На север да скитам сред тундра и сняг,
под южни звезди да заспивам.
Обичам да ходя по белия свят,
далечни земи да откривам.
Днеска във джунглите срещам нощта,
а утре в оазис пустинен.
Обаче навсякъде нося със мен
копнежа у нас да се върна
след седмици, месеци или пък ден
в града, откъдето съм тръгнал.
В стаята, където ме очакваш....
Огънят игриво да пламти,
отблясъците в мрака да се гонят,
сърцето ми спокойно да тупти.
далечни земи да откривам.
На север да скитам сред тундра и сняг,
под южни звезди да заспивам.
Обичам да ходя по белия свят,
далечни земи да откривам.
Днеска във джунглите срещам нощта,
а утре в оазис пустинен.
Обаче навсякъде нося със мен
копнежа у нас да се върна
след седмици, месеци или пък ден
в града, откъдето съм тръгнал.
В стаята, където ме очакваш....
Огънят игриво да пламти,
отблясъците в мрака да се гонят,
сърцето ми спокойно да тупти.
АЛБУМ
ЛУННА МАГИЯ
САМОТНА СКАЛА
Прозорец на четвъртия етаж,
морето е на хвърлей от балкона.
Поглеждам към притихналия плаж
и къщичките, кацнали на склона.
Захвърлена сред буйните талази,
изправя се нащърбена скала.
Вълните се нахвърлят върху нея,
но тръгват си с прекършени тела.
Подобно на самотната скала,
облечен съм във крехката си броня,
преборвам се с житейския прибой
и бавно се напуквам и се роня.
Прозорец на четвъртия етаж,
безлюдно е във края на сезона.
Чадърите изчезват от брега
и чайките не кацат на балкона ...
морето е на хвърлей от балкона.
Поглеждам към притихналия плаж
и къщичките, кацнали на склона.
Захвърлена сред буйните талази,
изправя се нащърбена скала.
Вълните се нахвърлят върху нея,
но тръгват си с прекършени тела.
Подобно на самотната скала,
облечен съм във крехката си броня,
преборвам се с житейския прибой
и бавно се напуквам и се роня.
Прозорец на четвъртия етаж,
безлюдно е във края на сезона.
Чадърите изчезват от брега
и чайките не кацат на балкона ...
ПЯСЪЧНИ КУЛИ
Децата, със които си играех,
поеха по утъпкания път,
а аз гася вулкани и се лутам,
нехаейки за свой спокоен кът.
Един, с когото заедно мечтахме,
споделяйки надежди и сълзи,
чиновник скучен стана и покорно
по дирите на шефа си пълзи.
Записа се във партия набързо,
бленувайки за куфарче с пари,
но, явно, кариерата не тръгна,
от мъка и от яд се състари.
Аз пък свиря на китара,
още вярвам в красотата,
даже в болката откривам
щастие със задна дата.
Отстоявам идеали,
кули зидам си от пясък,
въпреки че съм наясно
как събарят се със трясък.
Тъй животът продължава,
всеки в своята посока
бавно се отдалечава,
без да каже даже „Сбогом!”
ЛУННА МАГИЯ
Две китари в мрака се гушат до стената,
през малкото прозорче намига им луната.
Черното пиано кротко е заспало
до шкафа, пълен с книги и старо огледало.
Щом слънцето залезе над къщи и усои,
луната се промъква в моите покои.
С лъчите си ме гали нежно по главата:
„Ставай да довършиш новата
соната!”
Изгрях като луна на небосклона,
мелодии чаровни сътворих,
във думи от вълшебство ги облякох,
с успех и популярност се сдобих.
Събуждам се със музика в душата,
от вашата любов се вдъхновявам,
превръщам я във стихове и ноти
и тях на вас в замяна подарявам.
Китарата докосвам и струните опъвам.
Луната щом си тръгне, във музика потъвам.
Лунната магия във себе си поемам
и до зори завършвам поредната си тема.
БАЛАДА
ЗА ТЪРНОВГРАД
По улиците – калдъръм,
а къщите – с чардаци дивни,
светлее царственият хълм
между стените си масивни.
А долу, близо до реката,
вековни църквици се гушат,
притихнали, край тях върбите
легенди за царици слушат.
История на всяка крачка,
история зад всеки зид,
градът чудовен се е вкопчил
във мощния планински рид.
Градът на българската слава,
където Янтра се извива,
със Балдуиновата кула –
зад нея слънцето се скрива.
По улиците – калдъръм,
а къщите с чардаци дивни,
изгрява слънцето и ето –
градът вековен пак ще живне.
Излизат хората, денят
отново влиза в своя ритъм,
а аз във Царевец се взирам,
готов съм сякаш да политна.
САПУНКИ И ЧАЛГА
Какво се обръка с тази държава,
какво се обърка със този народ?
В свободна страна вегетираме, тлеем
и водим в Европа мизерен живот.
Във такси и кредити всички до гуша,
борим се, драпаме да се спасим;
във страх и летаргия бавно потъваме,
колко ли века това ще търпим?
Обичам страната си - няма съмнение,
но все пак България не са бюрократите,
или политици, броящи кюфтетата,
за мене България не са тарикатите.
И пак в механата пътят ни води
или към чужбина, дори към Балкана.
Улици мръсни, просяци, кучета,
сапунки и чалга по първа програма.
Държавата мащеха здраво ни гази –
обират ни с рекет или по закон.
Едни имат банки, палати, хотели,
а други спестяват за нов панталон.
След толкоз години развой на човека
сме още със първа сигнална система,
животът човешки стотинка не струва,
излишен е разумът, чувствата дремят.
Достойнство загубили, лудо копнеем
в ръка да докопаме карта зелена,
съседите мразим, светини презираме
и без идеали скотски живеем.
Търпиме и чакаме следващ месия,
избори жалки пак наближават,
гласувайте съвестно, скъпи съграждани,
това си избрахте, това заслужавате.
ГОРЯ ОТ САМОТА
Главата си на тебе ще склоня
и цялата си гордост ще разбия,
ще хвана с пръсти твоята коса
и болката си с нея ще покрия.
Не виждаш ли? – горя от самота,
за теб най-нежни думи ще намеря.
Не можеш ли, не искаш ли да видиш? –
до теб съм и неистово треперя.
Ръцете ти във моите са вече,
сърцето ти обаче е далече.
И толкова въпроси застават между нас,
ти просто ме харесваш,
а твърде горд съм аз.
СЕВЕРЕН ГРАД
(превод
на Северный город от Андрей Древни)
Отлетяха топлите дни
и се смръщи сиво небето,
в тъмнина потъна градът,
в тъмнина потъна полето.
От комина пушек струи,
хората залостват вратите,
късна есен тук е дошла
и тъга обхваща душите.
Тъй студен сега е брегът,
тъй суров е плажът притихнал,
вятър свири, плиска дъждът
и в мъгла градът ни обвит е.
Пак се влачат сивите дни
и студът ни хапе без милост,
есента ни застига хладна и дива.
Със килим градът се покри,
шумолят листа под краката,
до зори не мога да спя,
капки дъжд пробиват душата.
Лятото далеч отлетя,
донеси ми малко надежда,
цяла зима пак ще го чакам
да се върне топло и нежно.
И по нас се лепи гъста сива мъгла
и градът е в пара потънал,
по скалите бият остри вълни
и в морето с писък се връщат.
Всички покриви скоро ще се вледят
и на фона на мрачния залез
над града се спуска лепкав сумрак,
над главите капки играят -
танцуват по стъклата
и се смръщи сиво небето,
в тъмнина потъна градът,
в тъмнина потъна полето.
От комина пушек струи,
хората залостват вратите,
късна есен тук е дошла
и тъга обхваща душите.
Тъй студен сега е брегът,
тъй суров е плажът притихнал,
вятър свири, плиска дъждът
и в мъгла градът ни обвит е.
Пак се влачат сивите дни
и студът ни хапе без милост,
есента ни застига хладна и дива.
Със килим градът се покри,
шумолят листа под краката,
до зори не мога да спя,
капки дъжд пробиват душата.
Лятото далеч отлетя,
донеси ми малко надежда,
цяла зима пак ще го чакам
да се върне топло и нежно.
И по нас се лепи гъста сива мъгла
и градът е в пара потънал,
по скалите бият остри вълни
и в морето с писък се връщат.
Всички покриви скоро ще се вледят
и на фона на мрачния залез
над града се спуска лепкав сумрак,
над главите капки играят -
танцуват по стъклата
и се плъзгат във калта и се топят...
във калта и се топят...
във калта и се топят...
ОПТИМИСТКАТА
Разхождат я във парка всяка сутрин,
приятелски помахва ни с ръка –
от месеци безсилна и скована,
жадуваща да стане на крака.
Животът щедро някои обсипва,
към нея е така несправедлив,
но вместо озлобено да проклина,
на всеки хвърля поглед обичлив.
Човекът до нея с лице мълчаливо
помага, крепи я все тъй търпеливо.
„Такъв е животът!" – наум си повтаря –
„Веднъж те издига, а после събаря..."
И ето – в замяна на грижи и обич
тя демонстрира нагледен урок,
че силата мери се просто със воля,
а не в килограми и с бицепс широк.
И стимул му вдъхва, привидно немощна,
студа да не чувства – снежинка прехвръква ...
Редят се несгоди, изникват проблеми,
но тя, оптимистката, пак не помръква!
приятелски помахва ни с ръка –
от месеци безсилна и скована,
жадуваща да стане на крака.
Животът щедро някои обсипва,
към нея е така несправедлив,
но вместо озлобено да проклина,
на всеки хвърля поглед обичлив.
Човекът до нея с лице мълчаливо
помага, крепи я все тъй търпеливо.
„Такъв е животът!" – наум си повтаря –
„Веднъж те издига, а после събаря..."
И ето – в замяна на грижи и обич
тя демонстрира нагледен урок,
че силата мери се просто със воля,
а не в килограми и с бицепс широк.
И стимул му вдъхва, привидно немощна,
студа да не чувства – снежинка прехвръква ...
Редят се несгоди, изникват проблеми,
но тя, оптимистката, пак не помръква!
АЛБУМ НАДЕЖДА
НАДЕЖДА
Растат бездомни,
без радост хиляди деца,
растат без нежност,
със натъжени лица,
растат с надежда
да не са сами в нощта,
да имат майка,
да срещнат своя баща.
Надежда в погледа свети,
че някой обич ще им подари,
и всички спомени лоши
с пръчка вълшебна ще изгори,
че някой ден ще порастнат
сред близки хора,
във собствен дом,
сред ласки и топлина.
НОЩЕМ
Когато се опитвам да заспя,
на лента виждам всичко преживяно.
Кошмарите преследват ме в съня,
сърцето ми от страх е разлюляно.
Посягам да докосна със ръка
лица и сенки, ала те се крият.
И щом заспя, безбройни страхове
като змии край мен ще се увият.
И чувам глас, злокобен глас
отвън, и пак настръхвам.
Дали не полудявам?
Подай ръка, при мен ела.
Студена е нощта.
Сърцето ми те чака,
с мен си ти във мрака.
ПАРЧЕ ОТ ОЛОВО В ГЛАВАТА
С душа на ченге и лице на злодей
живея от много години
омразен живот като таен агент
без близки, познати, роднини ...
Децата далече от мене растат,
семейство и дом не познавам.
Виждам ги рядко, и то като спят,
и в тъмното пак се стопявам.
Какво ме очаква? Не искам да знам
какво ми подготвя съдбата,
но най-вероятно ще свърша безславно
с парче от олово в главата...
Или пък с награда от четвърт заплата
за цялото време, прекарано в смрад,
и моят живот анонимно ще мине
в някой забравен от Господа град.
Събуждам се нервно, излизам навън,
общувам с брутални бандити.
Посрещат ме, кимат за поздрав с глава,
изпращат ме с погледи скрити ...
Озъртам се вечно дали ме следят,
по чудо и днес оцелявам ...
Заспивам на тръни, въртя се насън
и ден подир ден полудявам ...
ЗАД СЕБЕ СИ МОСТОВЕТЕ ИЗГАРЯМ
Когато философски ме напътстват
със глупости под форма на съвет,
надсмивам се над техните брътвежи
и дръзко си пробивам път напред.
Не чувам, че се смеят зед гърба ми,
не вярвам, че светът е поделен,
и без да мрънкам: „Как?”, „Защо?”, „... обаче ...”,
се готвя за решителния ден.
Новините за мои успехи
пружинират в безмълвни стени,
неудачници злобно подмятат:
„Със късмет си и все ти върви!”
Преборвам се със бури и пожари,
подтикван съм от вечния си глад.
Когато се съмнявам, си повтарям,
че пътят е напред, а не назад!
И тъй като изобщо нямам избор,
освен да продължавам все напред,
зад себе си мостовете изгарям
и трудности помитам аз наред.
Съветите с насмешка подминавам,
глупаците неслушайки дори.
Захващам се, а после размишлявам
изгодно ли е, носи ли пари.
Подхвърлят ми: „За теб
това е много!”
Повтарят ми: „Да
стигнеш е далеч!”
И виждайки, че бавно се издигам,
пронизват ме със поглед като с меч.
Новините за мои успехи
притесняват дребнави души,
зложелатели тръпнат с надежда,
че крилото ми ще се вдърви.
ПОГАНСКО ВРЕМЕ
(превод на Pogani vakat от Бранимир
Ковачевич)
Хвърлям трохички зад мен в лабиринта,
нишката свърши, врабци се тълпят.
Бягам от хора с очи лицемерни,
в грешна посока върви моят път.
Мигвам от слабост, но пак се съвземам,
помощ раздавам с безсилна ръка,
бивайки буден, аз сякаш сънувам,
чакам нощта да внесе тишина.
Денем тръбят във ушите ми гръмко
псевдогерои – от класа лъжци.
Все ми се гади, когато ги слушам –
конят харизан май няма зъбѝ!
Жалки джуджета със мене се гаврят,
гасне свещта ми в околната смрад.
Още държа я и търся човека,
губя целта си със поглед нерад.
В кръг обикалям и себе си диря,
лутам се нервно, срамът ме гори,
бяс и заблуда край мене се ширят,
плащам за чуждите грешки дори.
Без делавери наивно живея,
маската хвърлих и гол тъй стоя.
Своите бисери пазя ревниво,
чакам нощта да внесе тишина.
ДЯВОЛ, БОГ ИЛИ СЪДБАТА
Когато трябва да протегнеш някому
ръка за помощ в труден час,
а сам от помощ силно се нуждаеш,
но в теб не е останал нито глас...
Когато трябва да настигнеш някого,
а се налага да вървиш назад,
надеждата ти бавно се стопява,
отчайваш се и чувстваш леден хлад.
Дявол, Бог или Съдбата,
щом така са отредили,
ще успееш да останеш
на крака с последни сили.
Ще успееш да надмогнеш
слабостта, да продължиш,
даже ако се налага
ти от болка да крещиш.
Когато трябва да извикаш: „Чакай ме!”,
но само тихо можеш да шептиш,
Когато трябва на крака да станеш,
но тутакси от болка се вдървиш...
Когато трябва някъде да стигнеш,
а времето безмилостно лети,
мечтите безназеждно избледняват,
сърцето бавно спира да тупти.
ЧЕСТНИЯТ ЧОВЕК
Честният човек мълчи и стиска зъби,
край него паразити никнат като гъби,
от кръчмата квартална чак до парламента
рицарят герой на присмех е в момента.
Честният човек с пагон или във тога
отчаян губи вяра и в Правдата, и в Бога –
безсилен и подтиснат, смачкан, задушен,
смъртно ненавиждан, докрай обезверен.
„Колко трудно е в нашия век
да бъдеш честен човек!” –
е казал поетът със горест ...
Да си горд, че не си будала,
е хронична и масова болест.
„Колко трудно е в нашия век
да бъдеш честен човек!” –
си повтаряме ние горчиво
и в душата на всеки от нас
е навъсено, мрачно и сиво ...
НА ТЕБ
(от Светла Илиева)
Не вярвах аз, преди да срещна теб,
в живота, в любовта не вярвах.
Но когато ти дойде с отворено сърце,
надеждата припламна.
Когато аз горях, ти вятър бе за мен,
щом от студ болях, ти слънце стана.
Тогава аз разбрах защо човек се ражда,
тогава аз започнах да живея.
И тогава двама замечтахме
пътя заедно да извървим.
Заедно да сме обещахме,
борихме се и успяхме
напора жесток да издържим.
Когато аз горях, ти вятър бе за мен,
а щом от студ болях, ти слънце стана.
Тогава аз разбрах защо човек се ражда,
тогава запламтях вместо да тлея.
АЛБУМ ОГЪН В КРЪВТА
ОГНЕНИ СЛОВА
Когато още в пещерата
живеел древният човек,
безцелно влачели се дните
и хич не бил животът лек.
Но изведнаж, случайно сякаш,
във мрака някой си запял,
почти угасналият огън,
пригласяйки, се разгорял.
От векове в света продажен,
владян от робство и злина,
изгаряйки като комети,
творците носят светлина.
Дребнавите души ги мразят
и музите им ги забравят,
но огнените им слова
във времето следа оставят.
Минават векове, години,
човекът стигна до луната,
поетът е на своя пост
и пак възпява красотата.
От нож, куршум или на клади
във миналото и сега
поетите света напускат,
пропити с болка и тъга.
СТРЕЛЕЦЪТ
Когато законът безсилно
пред злото навежда глава,
шерифът подкупен се крие
и банди вилнеят в града,
отчаяни хората търсят
искрица надежда във мрака,
ругаят и скърцат със зъби,
и тайно Стрелеца очакват.
Стрелецът целта не пропуска,
мръсниците тръпнат от страх –
койоти в степта ще ги ръфат,
че няма пощада за тях!
Томас Хорн в града ще дойде
с карабина и на кон,
справедливост ще раздава
по неписан стар закон.
Той крадците ще прогони
и злодеите ще смаже,
в локви кръв ще ги удави,
със куршум ще ги накаже.
ОГЪН В КРЪВТА
Ние, хората с огън в кръвта,
ние, хората с огън в сърцата,
сме родени света да спасим,
сме родени да движим земята.
През пустини безводни летим,
със вулкани свирепи се борим,
денонощнo във огън горим,
осветявайки тъмни простори.
Свили пръсти във тежък юмрук,
чудеса несравними ще сторим,
и кръвта ни гореща кипи,
всички рани в света ще затворим.
Магистрали в тайгата строим,
над безкрайни полета се носим,
подлудяваща болка търпим
и във огъня влизаме боси.
И както се носим напред тъй безспирно,
така и земята със нас се върти.
От нашата сила не спира да черпи,
на нашата воля тя се крепи.
Вълните в морето пред нас се отдръпват,
от нашите стъпки небето кънти,
в далечния космос кометите тръпнат
и раждат се нови мегазвезди.
ТВОЯТА ТЪМНА СТРАНА
Твоята тъмна страна дълбоко в сърцето ти дреме,
спотайва се дяволски подло и чака удобното време.
Готова е тя да руши граденото дълги години,
жадува душѝ да разделя за миг със слова непростими.
Твоята тъмна страна кръвта ти мъчително пие,
към мозъка бавно пълзи, готова за миг да убие
това, на което държиш, това, за което се бориш,
и щом се веднъж поддадеш, безсилен си нещо да сториш.
Твоята тъмна страна – чудовище с десет глави,
отвътре те ръфа, яде – душата ти нервно кърви.
Променяш се страшно, злокобно – сърцето безумно тупти
и щом отстрани се погледнеш, се питаш това ли си ти!
АЛПИНИСТЪТ
На Христо
Проданов
Когато в нашата Родина
във култ издигат колектива,
един самотен катерач
към своята мечта отива.
Пълзи напред към Еверест
и знае – няма да се върне,
но ако път дотам не води,
във път скалите ще превърне.
Воля от желязо тласка го нагоре,
път назад не води, с болката се бори.
Още миг остава до самия връх,
силите не стигат, вече няма дъх,
по снега остават сухи капки кръв,
но напредва бавно със неземна стръв.
Снегът очите заслепява,
в гърдите въздухът не стига,
за всеки следващ сантиметър
със труд краката се повдигат.
Пълзи напред към Еверест
и знае – няма да се върне,
но ако път дотам не води,
във път скалите ще превърне.
ЛЪЧ СВЕТЛИНА
Родих се на ръба на две култури
и вместо да играя с кукли, аз
израстнах сред тетрадки с партитури,
припявайки и свирейки в захлас.
Възпях герои, подвизи и слава,
сълзи от радост и от скръб пролях,
докоснах се до лунната магия,
с копнеж в сърцето си аз дръзко полетях.
(Иван и
Светла)
Живота си във музика превърнах
за мене тя е лъч от светлина,
със песните си хората сближавам,
дарявам ги с любов и топлина.
СЛАВЯНСКО НЕБЕ
(превод на Небо славян от К.
Кинчев)
Мълнии проблясват в нощта, буря свирепо фучи,
но сутринта тихо пръскат живот светли лъчи.
Над главите – синьо небе, долу – море от жита,
тук се родихме за мир, не за война.
Нас тъпчат ни пришълци
и с меч в ръката орем,
но под славянско небе
гордо растем.
И от Егейско море
чак до чукотския бряг
туй все е наша земя –
слънце и сняг.
Зимата вилнее навред, мръзнат поля и гори,
но от селцата, покрити със сняг, пушек струи.
Вълчи вой се чува навън, топлим се с вино и с мед,
тук се калихме сред студ, вятър и лед.
Там зад хълма падат глави, чуват се брадви и сеч,
но за врага ни злокобно звучи нашенска реч.
Враговете пак са пред нас, идат пълчища безброй –
тук, върху родна земя, ще паднем във бой!